Хегел отделя над 50 страници на Имануел Кант в своята История на философията, за да разяснява и обяснява неговите идеи, като привежда много цитати и пасажи от книгите му, както го прави и на други места. Хегел е на 33 години, когато умира Кант.
Какво мъжество на духа, каква исполинска сила на гения се изисква, за да се изправиш срещу философията на Кант, че дори и на Фихте, и да я разтълкуваш по правилен начин, да посочиш недостатъците й и да ги поправиш в собствената си философска система! Какъв величествен грозд от гениални души в онези години! Кой ли би могъл по-добре да разбере философията на Кант от самия Хегел!...
* * *
„Задачата на философията се определя в това да направи предмет самото единство на мисленето и битието, което единство е основната й идея, и да го разбере, т.е. да схване сърцевината на необходимостта, понятието. Философията на Кант изтъква преди всичко формалната страна на задачата, но има за резултат само абстрактната абсолютност на разума в самосъзнанието и имаше за последица, от една страна, една повърхностност и бледност, която остава в критичното и отрицателното, и за да достигне нещо положително, се придържа към фактите на съзнанието и неговите предчувствия, която се отказва от мисълта и се връща към чувството…“
„У Кант категориите не струват нищо, познанието е познание само за явлението, а не за онова, което е; и това е така, защото категориите са само субективни, а не защото са ограничени, крайни – обаче главното е винаги, че те са субективни.“
„Философията на Кант отвежда същността обратно в самосъзнанието, но не може да придаде реалност на тази същност на самосъзнанието или на това чисто самосъзнание, не може да посочи битието в самото това самосъзнание; тя схваща простото мислене като имащо разликата в самото себе си, но още не схваща, че всяка реалност се състои тъкмо в това различаване, не умее да овладее единичността на самосъзнанието, описва разума много добре, обаче върши това по един безсмислен, емпиричен начин, който отново я лишава от самата й истина.“
„Кантовият принцип на разума, разбира се, е формален и неговите приемници, изхождайки от разума, не можеха да отидат по-нататък.“
„Без да говорим за варварската му терминология, Кант остава затворен в пределите на психологическия възглед и на емпиричния маниер. Поради това Кант нарича своята философия трансцендентална философия (тези изрази са варварски)…“
„На философията на Кант съвсем не й хрумва да запита как идва душата до това да има тъкмо тези форми, каква е природата на времето и на пространството. На Кантовата философия дори не й идва на ум да запита за това.“
„Кант рови из чувала на душата, за да види какви способности се намират в него; случайно там се намира и разум, но също тъй би могъл и да не се намира – както е случаен магнетизмът у физиците, за които е безразлично дали той съществува, или не.“
„Велики са думите, че разумът поражда идеи; но у Кант това е абстракция.“
„Кант остава в пределите на тази представа за реалност и за битие, според която реалността се състои в сетивно съществуване; Кант не излиза вън от тази представа.“
„Кант чисто и просто схваща самосъзнанието дори само като сетивно.“
„Философията на Кант завършва с дуализъм, с отношение, което е изцяло едно съществено „трябва“, завършва с неразрешено противоречие.“
„Това е завършена философия на разсъдъка, която се отказва от разума; тя си спечели толкова много приятели, поради отрицателното в нея, поради това, че тя позволява веднага да се освободим от тази стара метафизика. Вече отбелязахме съвсем примитивно емпиричния и варварски пошлия й начин на представяне и пълната ненаучност на формата й.“
„Кантовият извод за явлението беше само празна мисъл.“
„Определенията на чистото знание, категориите, Кант взима емпирично от логиката – това е съвсем нефилософски, неправомерен подход.“
„Какво безутешно време за истината, в която е изчезнала всяка метафизика и философия, в която се признава само такава философия, която не е никаква философия!“
Хегел, История на философията, т. 3. Изд. „Наука и изкуство“, С., 1982, главата за Кант
* * *
„Свободният дух трябва да бъде познат като знаещата себе си истина.
Когато хората твърдят, че не можем да познаем истината, това е възможното най-голямо хулителство. При това тези, които твърдят това, не знаят какво говорят. Ако знаеха, те биха заслужавали да им се отнеме истината. Модерното отчаяние в познаваемостта на истината е чуждо на всяка спекулативна философия, както и на всяка истинска религиозност.“
Хегел, Енциклопедия на философските науки, т. 3. Изд. „ЛИК“, С., 1998, § 440 бел., с. 251
