Хегел и Бетовен са родени през 1770 г. и ако търсим композитор и гений, с когото можем да сравним Хегел, това е тъкмо Лудвиг ван Бетовен (1770–1827).
Нерядко Бетовен е наричан Хегел в ноти и Хегел на музиката, а Хегел – Бетовен на философията. И двамата изграждат велика божествена катедрала на гениалността, единият в музиката, другият във философията. Великата оратория, която създават в своя живот, е посветена на Божественото... Теодор Адорно (1903–1969) казва за Бетовен:
„Неговата музика изразява същите преживявания, които вдъхновяват концепцията на Хегел за Световния Дух.“
И наистина, кое го има в Бетовен, което да го няма и в Хегел, и обратното – могъщата мисъл, импрегнирана в ноти и слово; величествените построения на творчеството, разгърнати в мащабни композиции и съчинения; божественото вдъхновение, оживотворяващо всеки нотен лист и изписана страница; стремежа към истината, който не напуска и двамата през целия им живот; любовта, която имат към най-висшето и идеалното; и накрая – себенадмогването, победата над себе си и над света, жертвата за човечеството, която характеризира хероя, полубога, свръхчовека, богочовека...
Хегел написва своята титанична симфония в страниците от Феноменология на духа и Науката логика, в които кристалната и чиста мисъл разтърсва човешкия дух и го въздига до селенията на Божествения Дух, изявил се в мисъл и слово. В Енциклопедията виждаме сложната триделна форма на Логиката, Природата и Духа, в Естетиката – романсите, песните и сонатите на изящното изкуство, в История на философията и във Философия на историята – пътя на човешката борба за самосъзнание и свобода, а във Философия на религията – месите, хоралите и кантатите, прославящи абсолютната религия в Царството на Духа...
Бетовен въплъщава философията на мощния си прометеевски дух в Девета симфония, Пета симфония, в ангелската Missa Solemnis, която счита за своето най-велико произведение, в сонатите, концертите и симфониите за патетичното (Op. 13), страстно-апасионатното (Op. 57), лунно-романтичното (Op. 27), за пролетта (Op. 24), бурята (Op. 31, Op. 68), императорите (Op. 73, Op. 55), съдбата (Op. 67), пасторалната идилия (Op. 68, Op. 28) и др. Нима Missa Solemnis не представлява теологическото обожание на Бога, деветте симфонии – ангелските йерархии на сътворението в метафизиката, Девета симфония – великата онтология на битието и апотеоза на човешкото, Шеста симфония – натурфилософията и преклонението пред Природата, Пета симфония – есхатологията и футурологията на бъдещето, сонатите, концертите, квартетите, багателите, вариациите, песните и Фиделио – естетическите и етическите концепции за любовта, морала и красотата... Нима пианото и оркестърът не бяха научните инструменти, с които той познаваше епистемологически и гносеологически човека, битието и Бога...
Хегел не споменава нито веднъж Бетовен в своите трудове и няма данни да
са се срещали, но една друга личност се познава и с двамата – Гьоте (1749–1832). Гьотевият Фауст е едно от свързващите звена между Хегел и Бетовен. Бетовен
е имал намерение да напише композиция по Фауст, което не
успява да реализира, с изключение на една песен (това прави, може би, Вагнер), а Хегел често го цитира
и възхвалява. Тайнствена нишка свързва живелите по едно и също време Хегел, Бетовен и Гьоте – титаните на Духа.
И накрая – нима е странно, след всичко това, че и двамата избират да завършат своите велики произведения с друг голям гений – Фридрих Шилер? Бетовен в Ода на радостта, последната част на Девета симфония, а Хегел – в последните думи от Феноменология на духа, които са стихове на Шилер:
От чашата на това Царство на духове
пенливо се лее пред него неговата безкрайност...
Така Хегел и Бетовен се изправят пред нас като величествени духове от същото това Царство на духовете, завещали ни своите грандиозни идеи в мисли и слово, в звуци и музикални картини, обхващащи Неизразимото и изразяващи Безкрайното, всеки в другия, всички в нас и ние в тях, преливащи и сливащи се в онази Радост, детето на Елизиум, за която и двамата изпяват своите безсмъртни оди...
Д-р Деян Пенчев
„Тази сутрин слушах увертюрата на „Фиделио” от Бетовен. По-възвишено нещо от това не е създавано! Написано е в леко грациозен стил, но със страст. У Бетховен навсякъде е страст и любов. Той е поет на любовта, щастието и любовната мъка!”
Фьодор Достоевски
