„
Духът не е нещо спокойно, напротив, той е
по-скоро абсолютно неспокойното,
чистата дейност, отричането или идеалността на
всички неподвижни определения на разсъдъка; – той не е абстрактно прост, а в
своята простота е същевременно различаване на себе си от самия себе си; – не е
същност, която е окончателно готова вече преди своето проявяване, която остава
скрита в самата себе си зад планината от явления, а е
истински действителен
само чрез определените форми на своето необходимо себеразкриване…“ (§ 378, с. 10).
„Ние познаваме духа в неговата истина, само когато го
разглеждаме в описания процес на самоосъществяване; (защото истина означава
именно съответствието на понятието с неговата действителност)“ (§ 379, с. 13).
„Цялото развитие на духа не е нищо друго освен неговото ставане на самия себе
си в своята истина“ (§ 379, с. 13–14).
„Всички дейности на духа не са
нищо друго освен различни начини на свеждане на външното до вътрешността, която
е самият дух, и само чрез това свеждане, чрез това идеализиране или асимилация,
той става дух и е дух. – Ако разгледаме духа малко по-отблизо, ще намерим като
негово първо и най-просто определение това, че той е Аз. Аз е нещо напълно
просто, общо. Когато казваме „Аз“, несъмнено ние си мислим за нещо единично; но
тъй като всеки е Аз, с това ние казваме само нещо съвсем общо.“
„Въпреки своята простота духът е
по-скоро нещо различено в себе си; защото Азът се противопоставя на самия себе
си, прави себе си свой предмет и се връща от тази, наистина само абстрактна,
още не конкретна разлика, обратно към единството със себе си. Това битие на Аза
при самия себе си в неговото различаване е безкрайността на неговата идеалност“
(§ 381, с. 20, 21).
„Субективното съзнание на абсолютния дух е всъщност в самото себе си процес“ (§
555, с. 382).
„Истината е предмет на философията“ (§ 571, с. 393).
Хегел, Енциклопедия на
философските науки, т. 3. Изд. „ЛИК“, С., 1998
* * *
„Тъкмо мисленето съставлява
най-вътрешната съществена природа на духа.“
„Понятието е общото, което се
запазва в своите обособявания, минава отвъд себе си и своето друго, и по такъв
начин е силата и дейността, насочена също така към това да снеме отново
отчуждаването, до което се придвижва понятието“ (с. 42).
„Най-висшето съдържание, което субективното е
способно да обхване в себе си, може да се нарече накратко свобода. Свободата е най-висшето
определение на духа“ (с. 154).
Хегел, Естетика, т. 1.
Изд. на БКП, С., 1967
* * *
„Световната история е израз на божествения,
абсолютен процес на духа в неговите висши образи, тя е израз на онзи ред от
етапи, благодарение на който той осъществява своята истина, стига до
самосъзнаване. Тези етапи намират своя израз в световноисторическите духове, в
определеността на техния нравствен живот, на тяхната конституция, тяхното
изкуство, религия и наука. Реализацията на тези етапи е безкраен стремеж на
световния дух“ (с. 76).
Хегел, Философия на
историята, т. I. Изд.
„Евразия“, 1995
* * *
„Световният дух е духът на света,
както се експлицира в човешкото съзнание; хората се отнасят към него като
единични към цялото, което е тяхна субстанция. И този световен дух съответства
на божествения дух, който е абсолютния дух. Доколкото бог е всеприсъстващ, той е
у всеки човек, проявява се в съзнанието на всеки един; и това е световния дух“ (с.
73).
„Духът, който има за своя арена,
собственост и сфера на своето съществуване световната история, не е нещо
такова, което се лута във външната игра на случайностите, а по-скоро в себе си
той е абсолютно определящото; неговото своеобразно определение е безусловно
твърдо по отношение на случайностите, които той използва и овладява за своя
употреба” (с. 160).
„Духът се състои в това да схване
общото, онова, което е съществено. Всеобщността, схваната така, както е в
действителност, е субстанцията, същността, истински биващото“ (с. 187).
Хегел, Разумът в историята.
Изд. „ЛИК“, С., 1996
* * *
„Господа!
Намираме се в една важна епоха, в един кипеж, в който духът направи скок
напред, надхвърли предишната си конкретна форма и придоби нова. Цялата маса от
идеи и концепции, които бяха актуални досега, самите връзки на света, са
разтворени и срутени в себе си, като едно видение насън.
Наближава една
нова проява на духа и философията трябва да бъде първата, която да приветства
неговото появяване и да го разпознае, докато другите, съпротивлявайки се
безсилно, се прилепват към миналото, а мнозинството несъзнателно представлява
материята, в която то се изявява. Но философията, като разпознава това, което е
вечно, трябва да му отдаде почит.“
Хегел, Лекции в Йена, 1806
* * *
„Самият дух е това, което се издига над природата и природната
определеност, както и над заплетеността с един външен предмет, т.е. над
материалното изобщо; понятието дух се състои именно в това.“
„Духът е чисто и просто общата, напълно свободна от противоположности
увереност в самия себе си. Ето защо той притежава упованието, че ще намери
самия себе си в света, че той трябва да е дружелюбен към него, че – както Адам
казва на Ева, че тя е плът от плътта му – така той ще може да търси в света
разум от своя собствен разум. Разумът се получи за нас като единството на
субективното и обективното, на съществуващото само за себе си понятие и
реалността. Ето защо щом духът е абсолютна увереност в самия себе си, знание на
разума, той е знание за единството на субективното и обективното – знаниe, че
негов обект е понятието и че понятието е обективно.
По този начин свободният дух се оказва единството на разгледаните в първата
и втората главна част на учението за субективния дух две общи степени на
развитие, а именно на душата, на тази проста духовна субстанция или на
непосредствения дух, и на съзнанието или на проявяващия се дух, на
себеразделянето на тази субстанция. Защото общото между определенията на
свободния дух и душевните определения е субективното, а общото между тях и
определенията на съзнанието, напротив, е обективното. Принципът на свободния
дух е да поставя биващото на съзнанието като нещо душевно и, обратно, да прави
душевното нещо обективно.“
Хегел, Енциклопедия на философските науки, т. 3. Изд. „ЛИК“, С., 1998, §
440 бел., с. 249, 250
Подбрал: д-р Деян Пенчев
