„Изящното изкуство е начин на осъзнаване и изказване на божественото, на най-дълбоките интереси на човека, на най-всеобхватните истини на духа.“
„Мисълта прониква в дълбочината на един
свръхсетивен свят и слага този свят пред нас преди всичко като нещо
отвъдно, в противоположност на непосредственото съзнание и на наличното
усещане; свободата на мисловното познание се изтръгва от отсамното,
което се нарича сетивна действителност и крайност.
Но духът умее и да лекува този разрив, до който идва; той поражда от
самия себе си произведенията на изящното изкуство като първото
помирително звено между чисто външното, сетивното и преходното,
природата и крайната действителност, от една страна, и чистата мисъл,
безкрайната свобода на мисленето, което схваща нещата в техните понятия,
от друга“ (1, 35).
„Ако обобщим в една дума отношението между съдържание и форма в романтичното, където то се запазва в своето своеобразие, можем да кажем, че тъй като винаги увеличаваната всеобщност и неспирно работещата дълбочина на душата съставлява принципа на романтичното, неговият основен тон е музикален и с определено съдържание на представата – лиричен. За романтичното изкуство лиричното е сякаш елементарната основна черта, той е тон, който издават също епопеята и драмата, и който обгръща дори произведенията на изобразителното изкуство като общ полъх на душата, тъй като тук духът и душата искат да говорят на духът и на душата с всяко от своите творения“ (1, 705, 706).
„Скулптурата стига до най-високата си връхна точка в
стария свят, у гърците и римляните, а живописта и музиката в ново време –
у християнските народи.
Поезията обаче тържествува почти у
всички народи и във всички времена, които са изобщо продуктивни в
изкуството, в епохи на блясък и разцвет. Защото тя обхваща целокупния
човешки дух...“ (2, 248).
Хегел, Естетика, т. 1 и 2. Изд. на БКП, С., 1967 и 1969
