14 ноември 2020 г.

Хегел за смъртта и прераждането


От смъртта възкръсва нов живот. Това е мисъл, до която са дошли източните народи, може би тяхната най-велика мисъл и най-висшата мисъл на тяхната метафизика. В представата за преселението на душите (metempsychosis), тя се съдържа по отношение на индивидуалното, но по-общоизвестен е също образът на феникса, на природния живот, който вечно подготвя за самия себе си своята клада и се изгаря върху нея, така че от неговата пепел вечно се ражда новият живот, подмладеният, свежият живот.

Но това е само източен образ; той подхожда за тялото, но не и за духа. Западното се състои в това, че духът се явява отново не само подмладен, но и възвисен, прояснен. Наистина той се обявява против самия себе си, поглъща формата на своето образувание [със смъртта] и по такъв начин се издига до нова култура. Но като смъква обвивката на своето съществуване, той не само се преселва в една друга обвивка, но и произлиза като един по-чист дух от пепелта на по-раншната си форма. Това е втората категория на духа. Подмладяването на духа не е само връщане към същата форма; то е пречистване, преработване на самия себе си. Като решава своята задача, духът си създава нови задачи, при което умножава материала на своята работа. По такъв начин виждаме как духът се движи в историята според едно неизчерпаемо множество от страни, изпитва наслада и удовлетворение в нея.“

Хегел, Разумът в историята. Изд. ЛИК, С., 1996, с. 48, 49

 * * *

Природата е в себе си едно живо цяло; движението през последователността от степени, която наблюдаваме в нея, е по-точно това, че идеята поражда себе си като това, което е тя в себе си; или, което е същото, че тя, напускайки своята непосредственост и външност, която е смъртта, навлиза в себе си, за да бъде отначало живо същество, но, по-нататък, да снеме и тази определеност, в която тя е само живот, и да се възвиси до съществуването на духа, който е истината и крайната цел на природата и истинската действителност на идеята.“

Хегел, Енциклопедия на философските науки, т. 2. Изд. ЛИК, С., 2000, §251