Деян Пенчев – Френологичен и физиогномичен анализ на Хегел

Хегел като цяло е скептичен към френологията и физиогномиката, науките за познаване характера на човека по главата и лицето, които са били модерни по негово време, но е съгласен, че външният вид може да експлицира вътрешното съдържание на душата. В „Енциклопедия на философските науки“, том 3, § 411, например пише, че: 

„Духовният израз принадлежи предимно на лицето, тъй като главата е истинското място на духовното.“

Тук ще представим едно кратко изследване на един възможен френологичен и физиогномичен анализ на Хегел.

Формата на главата и челото на Хегел издават един духовен и интелектуален човек с изключителни заложби. Челото е голямо, високо, ясно и открито, което говори за идеализъм, творчество, вдъхновение, както и за честност, откровеност, неприкритост. 

Може да се каже, че челото изразява цялата глава при Хегел, сякаш тя се е оформила така, че да конструира и прояви челото, т.е. висшите човешки разсъдителни способности. В тези форми не виждаме нищо животинско, нито образът на лицето издава такива аналогии.   

Горната част на главата и върхът са отчетливо изразени, което отговаря на тяхното значение за високо морални и духовни качества, любов към Бога и добродетелите. Неслучайно Хегел от малък се интересува от религия, завършил е теология в Тюбинген и е можело да стане пастор, но избира философията. Последното му голямо съчинение е Философия на религията.

Цялата постройка на главата и челото издават човек, който е обичал да структурира и систематизира външния и вътрешния си свят, подреден, хармоничен, балансиран човек, който не е оставял нищо на произвола и хаоса на случайността. И действително, точно такъв е бил Хегел, което се отразява и в цялата му философска система.

Очите, също като челото, са ясно изразени, открити, искрени и особено като по-млад изразяват романтико-идеалистичния патос на епохата. Те са леко изпъкнали, отворени, синкаво-сиви, както ни ги е предал Шлезингер. Погледът е силен, съзнателен, разумен, идеалистичен, благороден, сякаш дори зареян в някаква философска далечина, вглъбен и проникващ. На някои портрети е дори блестящ, пълен с жизненост, впечатлителност и жив ум.  

Веждите са тънки, деликатни, фини, показващи проникновената мисъл на Хегел, лишена от всякаква ниска чувственост и страстност.

Надвеждните дъги сочат към будна мисъл, обхващаща земното познание, способна да разбира природните науки и умееща да анализира и синтезира фактите и феномените. Това е отразено в натурфилософското му съчинение Философия на природата.

Освен челото и очите, носът е друга главна особеност в лицето на Хегел. Внушителният, дълъг и ясно открояващ се нос в образа му изразява неговите също така внушителни, обширни и задълбочени познания във всяка една област на човешкото познание. Носът му е с изразена костна, твърда структура, което дава да се разбере, че той е търсел основата, фундаментът на нещата, субстанцията, върху която да стъпи всичко съществуващо.

Косата на всички портрети е оставена леко небрежна, падаща в дадена посока, като на места е дори разбъркана. Очевидно Хегел не е имал буйна коса по рождение, а такава, която следва и ляга върху главата. Това допълва образа на интелектуалеца.

В късните години романтичният идеализъм на младостта сякаш вече се е превърнал в леко скептичния реализъм на 60-годишния берлински ректор и професор. Възрастта е оказала влияние и лицето е по-подпухнало, виждат се отоци под очите, цялостният израз е по-изморен и болнав. Това ще доведе до ненавременната му смърт от болест на стомаха през 1831 г., когато е на 61 години.

В заключение може да кажем, че както цялата постройка на главата на Хегел започва от високия връх на черепа, слиза надолу по просторното чело към дългия, прав нос и силната брадичка, така и самата философия на Хегел започва от Абсолютния Дух и слиза надолу, по един платоничен модел, разгръщайки еманациите и творенията във феномените на наличното проявено битие. Това виждаме изразено в неговия гениален, основополагащ труд Феноменология на духа, който обаче протича по обратния ред – започва от сетивната увереност на съзнанието, достига до самосъзнанието и разума и се издига до Абсолютния Дух.

Д-р Деян Пенчев

Хегел за любовта

„Любовта е едно различаване на двама, конто все пак не се различават безусловно един за друг. Чувството и съзнанието за това тъждество е любовта, да бъда това вън от мене: Аз имам моето самосъзнание не в мене, а в другия, но този друг, само в когото намирам удовлетворение, моя мир с мене – а аз съм, само когато имам мир вътре в себе си; ако нямам този мир, аз съм противоречието, което тръгва в две противоположни посоки – този друг, тъй като той също така е вън от мен, има своето самосъзнание само в мене и двамата сме само това съзнание за своето битие вън един от друг и за своето тъждество, този наглед, това чувство, това знание за единството – това е любовта.”

Хегел, Лекции по философия на религията.  Изд. „Изток-Запад“, С., 2020, с. 592-593.

* * *

„Любовта предполага разграничаване между двама души, но все пак те всъщност не се различават един от друг. Любовта, това усещане да бъдеш извън себе си, е чувството и съзнанието за това единство между вас. Моето самосъзнание не е в мен самия, а в другия; но този друг, в когото намирам удовлетворение, и в когото съм в мир със себе си, и съществувам само доколкото съм в този мир, защото ако нямах този вътрешен мир, щях да бъда противоречието, което разпада на части този друг, само защото е извън мен, има своето самосъзнание само в мен. Така двамата са представени от това осъзнаване, че са едновременно извън себе си, но и в своето единство с другия, и това възприятие, това чувство, това знание за единството – това е любовта.“

Превод от английски: д-р Деян Пенчев

Хегел като млад

Няколко прародителя на Хегел от 17-ти век са били пастори.

Хегел на 3-годишна възраст постъпва в училище. До 5 г. знаел да чете и да пише. На 5 г. е записан в латинско училище. На 6 г. постъпва в Щутгартската гимназия. От 10-тата до 18-тата си година е бил първи по успех в своя клас в гимназията. Майка му го образова от най-ранна възраст, а баща му го записва при редица частни учители. Така още от 10-годишна възраст изучава при частен учител геометрия и астрономия, а също и геодезия, за която излизали извън града. Изучавал е още с голям интерес ботаника и физика.

На 8 г. неговият учител му подарява произведения на Шекспир.

На 8 г. превежда „Антигона“ на Софокъл от старогръцки. Получава я като задача от домашния си учител – в немерена реч. По-късно я превежда в мерена реч.

Наизустява огромни пасажи от Омир и Еврипид. Прави преразкази на „Федър“ от Платон и на „Метафизика“ на Аристотел.

В гимназията чете Тит Ливий, Цицерон, Епиктет, Сенека, от латински език. Чете френските класици Корней, Расин, по-късно Русо.

От 5 клас учи староеврейски. Превежда части от „Петокнижието“.

По-късно изучава съвременната немска култура. Чете Гьоте, Шилер, Лесинг, Клопщок, от философите – Менделсон, Гарве и Волф, чиято „Логика“ е била задължителна по онова време.

Занимавал се е много с класическите автори и с история. По-късно чете научна, правна, политическа и икономическа литература, като е повлиян особено от Адам Смит.

Хегел имал пиетет към древността много повече от своите съвременници.

Хегел странял от своите съученици и състуденти. Не обичал да ходи по кръчми и си лягал рано.

Принципът на троичността при Хегел

Основен принцип във философията на Хегел е троичността, разделянето на три части.

 

Този принцип е природен принцип, вселенски принцип, структуроопределящ и формообразуващ за битието. От древността е използван от всички големи мислители и школи, преди и след Хегел, още от Древна Индия, Древен Египет и пр., но при него сякаш е еталон, запазена марка, среща се в цялата му философия, във всичките му съчинения, пронизал е цялото му същество и съзнанието му систематизира, категоризира и подрежда елементите на битието, без обаче да остава в него като формален, схематичен принцип, както би казал той и както критикува схематизма на Кант, а минава отвъд него, пронизан от духа на висшата диалектика, на живата диалектика на вътрешния живот, както пише във Феноменологията. 

 

За троичността може да се напише цял трактат, а за троичността при Хегел – още един...

 

* * * 

 

„Троичността, тази древна форма на питагорейците, на неоплатониците и на християнската религия.“

 

Хегел, История на философията, т. 3. Изд. „Наука и изкуство“, С., 1982, с. 504

Хегел за Имануел Кант

Хегел отделя над 50 страници на Имануел Кант в своята История на философията, за да разяснява и обяснява неговите идеи, като привежда много цитати и пасажи от книгите му, както го прави и на други места. Хегел е на 33 години, когато умира Кант. 

Какво мъжество на духа, каква исполинска сила на гения се изисква, за да се изправиш срещу философията на Кант, че дори и на Фихте, и да я разтълкуваш по правилен начин, да посочиш недостатъците й и да ги поправиш в собствената си философска система! Какъв величествен грозд от гениални души в онези години! Кой ли би могъл по-добре да разбере философията на Кант от самия Хегел!... 

 

* * * 

 

„Задачата на философията се определя в това да направи предмет самото единство на мисленето и битието, което единство е основната й идея, и да го разбере, т.е. да схване сърцевината на необходимостта, понятието. Философията на Кант изтъква преди всичко формалната страна на задачата, но има за резултат само абстрактната абсолютност на разума в самосъзнанието и имаше за последица, от една страна, една повърхностност и бледност, която остава в критичното и отрицателното, и за да достигне нещо положително, се придържа към фактите на съзнанието и неговите предчувствия, която се отказва от мисълта и се връща към чувството…“ 

 

„У Кант категориите не струват нищо, познанието е познание само за явлението, а не за онова, което е; и това е така, защото категориите са само субективни, а не защото са ограничени, крайни – обаче главното е винаги, че те са субективни.“

 

„Философията на Кант отвежда същността обратно в самосъзнанието, но не може да придаде реалност на тази същност на самосъзнанието или на това чисто самосъзнание, не може да посочи битието в самото това самосъзнание; тя схваща простото мислене като имащо разликата в самото себе си, но още не схваща, че всяка реалност се състои тъкмо в това различаване, не умее да овладее единичността на самосъзнанието, описва разума много добре, обаче върши това по един безсмислен, емпиричен начин, който отново я лишава от самата й истина.“

 

„Кантовият принцип на разума, разбира се, е формален и неговите приемници, изхождайки от разума, не можеха да отидат по-нататък.“

 

„Без да говорим за варварската му терминология, Кант остава затворен в пределите на психологическия възглед и на емпиричния маниер. Поради това Кант нарича своята философия трансцендентална философия (тези изрази са варварски)…“

 

„На философията на Кант съвсем не й хрумва да запита как идва душата до това да има тъкмо тези форми, каква е природата на времето и на пространството. На Кантовата философия дори не й идва на ум да запита за това.“

 

„Кант рови из чувала на душата, за да види какви способности се намират в него; случайно там се намира и разум, но също тъй би могъл и да не се намира – както е случаен магнетизмът у физиците, за които е безразлично дали той съществува, или не.“

 

„Велики са думите, че разумът поражда идеи; но у Кант това е абстракция.“

 

„Кант остава в пределите на тази представа за реалност и за битие, според която реалността се състои в сетивно съществуване; Кант не излиза вън от тази представа.“

 

„Кант чисто и просто схваща самосъзнанието дори само като сетивно.“

 

„Философията на Кант завършва с дуализъм, с отношение, което е изцяло едно съществено „трябва“, завършва с неразрешено противоречие.“

 

„Това е завършена философия на разсъдъка, която се отказва от разума; тя си спечели толкова много приятели, поради отрицателното в нея, поради това, че тя позволява веднага да се освободим от тази стара метафизика. Вече отбелязахме съвсем примитивно емпиричния и варварски пошлия й начин на представяне и пълната ненаучност на формата й.“

 

„Кантовият извод за явлението беше само празна мисъл.“

 

„Определенията на чистото знание, категориите, Кант взима емпирично от логиката – това е съвсем нефилософски, неправомерен подход.“

 

„Какво безутешно време за истината, в която е изчезнала всяка метафизика и философия, в която се признава само такава философия, която не е никаква философия!“

 

Хегел, История на философията, т. 3. Изд. „Наука и изкуство“, С., 1982, главата за Кант

 

* * * 

 

„Свободният дух трябва да бъде познат като знаещата себе си истина.

 

Когато хората твърдят, че не можем да познаем истината, това е възможното най-голямо хулителство. При това тези, които твърдят това, не знаят какво говорят. Ако знаеха, те биха заслужавали да им се отнеме истината. Модерното отчаяние в познаваемостта на истината е чуждо на всяка спекулативна философия, както и на всяка истинска религиозност.“

 

Хегел, Енциклопедия на философските науки, т. 3. Изд. „ЛИК“, С., 1998, § 440 бел., с. 251

Деян Пенчев – Хегел и познанието на Бога

Хегел и познанието на Бога 

Д-р Деян Пенчев

Хегел е критикуван за това, че твърди, че Бог може да бъде познат. Аргументът на неговите критици е този: Бог е над всичко и всички, и по тази причина грешният човек не може да има претенцията, че ще го познае с малкия си мозък. Всичко е чудесно, обаче който критикува по този начин Хегел, просто нищо не разбира от Хегел! А за да го разбереш, трябва да го четеш, а не да четеш автори за него. А за да четеш Хегел, за това се иска сила на духа. – Хегел казва следното: Ако ние поглеждаме от сегашното си положение, със сегашните си способности, и ако нямаме идея за развитието на субектността (на човека), и ако кажем: „Човекът може да познае Бога“, ние непременно казваме нещо наистина глупаво и достойно за присмех. Обаче Хегел никъде не твърди нещо подобно.

Той казва, че в духа властва една историчност, едно движение вътре в самия него, нещо което се определя като развитие. Човешкият дух е достоен да се развива, достоен е да напредва, достоен е да достига до по-големи висоти на познанието, до по-големи дълбини на мъдростта. И това е така, защото този човешки дух не е нещо различно по същността си от абсолютния, божествен Дух. Човешкият дух и Божественият дух в същността си са тъждествени като Дух, като Абсолютен Дух. Само този, който е на нивото на разсъдъчната душа, само той може да казва: „Ето тук е човекът, а тук – Бога. Човекът е малко същество и не може да познава Бога, свръх-съществото“.

Този обаче, който се развива правилно нагоре, казва: „Това е правилно, което казва разсъдъка, обаче само на неговото ниво, на неговото стъпало. Човекът е вечно развиваща се потенция (сила, възможност), защото човекът преди да бъде физически човек е духовен човек. Човекът е дух и като такъв му предстои развитие". Ето това казва Хегел. Затова и той казва, че Божественото може да бъде познато – защото човешкият дух ще се развива в бъдеще още повече, неизмеримо повече, отколкото е стигнал досега, и тази вяра в божествеността на човека пронизва цялото творчество на Хегел, във всяка негова книга се засяга тази тема. Затова и философията на Хегел е апотеоз на вярата в човека, апотеоз в познавателната мощ на човека – защото тъкмо Бог е вложил разума в човека, тъкмо Бог го е направил мислещо същество. Това е цялостният зов на хегеловата философия – човекът е достоен да познае Бога, защото сам Бог иска това.

„Божият Син е дошъл и ни е дал разум да познаем истинния Бог“ (1 Йоан 5:20).

10.04.2014

Хегел като учител

„Преди всичко Хегел често привличаше естествени науки, история, изкуство и литературата на древните в своите изложения, за да пояснява с тяхна помощ също така философски тези: след това диктуваше само кратки изречения и позволяваше техният смисъл да се разисква свободно в диалог между самите слушатели. Всеки можеше да вземе думата и да се опита да изтъкне едно мнение срещу друго, а самият ректор [Хегел] се намесваше само от време на време поучително, за да ръководи обсъждането. По такъв начин на учениците се съобщаваха всевъзможни знания, поощряваше се стремежът към вникване в същински научното, и особено се формираше остроумието.

 

Но онова, което въздействаше още по-благотворно, и отличаваше във висша степен учебното заведение, беше начинът, по който се държеше с учениците. Като се почне от долния гимназиален клас, където трябваше да се минат още четири класа до университета, той се обръщаше към всеки ученик с „господин“, и според това отмерваше и своя упрек или смъмряне. Такова почтително отношение на един човек, чиято репутация растеше всеки ден, към млади хора, събуждаше в тях необикновено високо самочувствие…“

 

Изт. Фридхелм Николин, От Щутгарт до Берлин. Етапи от живота на Хегел. Издателско ателие Аб, С., 2018, с. 70

 

Спомен за това как Хегел е преподавал на ученици в гимназията в Нюрнберг през учебната 1808/1809 г. Той е бил и директор [ректор] на същата гимназия.

 

Гимназията в Нюрнберг (вдясно), чийто ректор и учител е бил Хегел. Вляво е бенедиктинското абатство Сен Жил. Гравюра от Й. А. Делсенбах, източник от посочената книга по-горе.