Хегел и жена му

Хегел се запознава със своята съпруга, Мари фон Тухер (1791–1855), когато е на около 40-годишна възраст и се жени за нея, когато е на 41 години, през 1811 г. Тя е с 20 години по-млада от него. От нея той има двама сина и една рано починала дъщеря:

 

– дъщеричка, починала на няколко седмици, родена през 1812 г.;

 

– Карл фон Хегел (1813–1901), един от най-големите немски историци през 19-ти век;

 

– Имануел Хегел (1814–1891), адвокат.

 

Тя приютява в семейството им и първия син на Хегел, от неговата хазяйка в Йена, Лудвиг (1807–1831). 

 

Хегел има много хубав брак със своята съпруга, която обича много силно, и тя него също. В едно писмо той пише: 

 

„Наслаждавам се с моята скъпа Мари на едно спокойно, все по-задълбочено щастие.“

 

А в друго писмо до нея, пише:

 

„Бракът по същество е религиозна връзка. За да бъде пълна, любовта изисква един по-висок момент от този, в който е вътре и само за себе си.“

 

Той пише и едно любовно стихотворение за нея, в годината, когато се женят:

 

* * * 

 

Сърцето „моя си“ ти прошептява.

И твоят лик

от споделена обич засиява.

О, радостен, о, сладък миг!

Обичам те! – И във гръдта ми млада

тревога днес не тлей.

Очакваната дълги дни наслада

дойде при мен – и нежно ме люлей.

О, колко бедни за възторга са словата!

Как пърхат във гръдта,

безсилни да се стрелнат в небесата

със поривите на страстта.

На тебе, славейо, завиждах отначало,

но виждам аз сега

природата слова печални е създала

да изразим тревога и тъга.

Не е слова за любовта ни сътворила.

Но нищо от това –

тя дар на влюбените е дарила,

по-ценен от безброй слова.

С целувката от словото по-вещо

ти знак за обич ще дадеш.

Целувай силно със сърце горещо,

душата да съзреш!

 

Източник Хенрих Волков, Хегел и Гьоте. Изд. "Партиздат", С., 1974, с. 72

Хегел за децата

„Единството на брака, което като субстанциално е само сърдечно отношение и настройка, като съществуващо обаче е обособено в двата субекта, става в децата единство на самото биващо за себе си съществуване и предмет, което те обичат като своята любов, като свое субстанциално налично битие. Според природната страна предпоставката за непосредствено налични лица – родителите, тук става резултат и това развитие протича като безкраен прогрес на раждащи се и предпоставящи се едно от друго…

Отношението на любов между мъжа и жената още не е обективно; защото, макар чувството и да е субстанциалното единство, то още няма предметност. Такава предметност родителите постигат едва в своите деца, в които те виждат цялото на своята връзка. Майката обича в детето съпруга, а той обича в него съпругата си; в детето и двамата имат пред себе си своята любов. Докато в имуществото единството се съдържа само в някаква външна вещ, при децата това единство е в нещо духовно, в което родителите са обичани и което те обичат.“

 

„Като дете човекът трябва да намира любов и доверие при родителите си и разумното трябва да се яви в него като неговата най-интимна субективност. В първите години е важно преди всичко майчиното възпитание, тъй като нравствеността трябва да бъде вкоренена като чувство в детето...“

 

Хегел, Философия на правото, Изд. ГАЛ-ИКО, С., 2001, § 173 и 175

 

* * * 

 

Хегел има общо четири деца, трима сина и една рано починала дъщеря:

 

– Лудвиг Фишер (1807–1831), незаконно роден син на Хегел от неговата хазяйка, докато пише "Феноменология на духа" в Йена, той й предлага брак, но тя вероятно му отказва;

 

– дъщеричка, която починала на няколко седмици през 1812 г., от съпругата му;

 

– Карл фон Хегел (1813–1901), един от най-големите немски историци през 19-ти век;

 

– Имануел Хегел (1814–1891), адвокат.

 

Хегел и войниците в Йена

На 14 октомври 1806 г. Хегел е в град Йена, когато малко преди това там е влязъл Наполеон с войските си. 

Хегел пише последните страници от „Феноменология на духа“ в една стара кула, която преди това е служила за крепост, когато в този момент в нея нахлуват войници. Те започват да разхвърлят вещите и книгите му, и когато се насочват към него, той забелязал, че един от тях носи на гърдите си кръста на Ордена на Почетния легион, създаден от самия Наполеон за особени заслуги. Хегел казал на войниците, че който носи този кръст, не би сторил никакво зло на един скромен учен, който не е опасен, и след като чули това войниците си тръгнали, без да му навредят. 

 

Хегел взима ръкописите си и бяга в къщата на един свой познат... 

 

По това време е на 36 години.

 

Източник: Янко Янев, Хегел

Карл Розенкранц – Първоначалната система на Хегел (книга)

Имаме удоволствието да Ви представим книгата Първоначалната система на Хегел, 1798–1806 от философа, ученик и биограф на Хегел, Карл Розенкранц (1805–1879). Той е един от най-преданите ученици на Хегел и автор на неговата най-известна биография.

Това е едно изключително, много интересно въведение във философията на Хегел, което обхваща периода до Феноменология на духа (1807). В него Розенкранц описва подробно отделните фази от първоначалната философска система на Хегел и цитира богато отделни фрагменти от неговите ранни текстове и ръкописи. 

 

В книгата е включен и ценният конспект на една лекция на Хегел по логика и метафизика от Игнац Трокслер. 

 

Това е новата книга от поредицата Хегел и неговата школа, посветена на абсолютния идеализъм и хегелознанието у нас, под съставителството и в превод от немски език на Атанас Атанасов (преводач на Аристотел, Щайнер и др.) и под редакцията на д-р Деян Пенчев (изследовател на Соловьов, Щайнер, Хегел и др.). 

* * * 

 

„Няма по-неправилна и по-повърхностна представа за философията на Хегел от тази, която вижда в нея само критика или само логика, може би още с добавката, че логиката на Хегел наистина не е логика на здравия разсъдък, но на един причудлив, екзалтиран неоплатонизъм, който дори претендира, че е спекулативна теология. Хегеловата система е по-скоро философия на духа в този смисъл, че единствено понятието за духа прави възможно и понятието за природа, и за идеята като такава…

 

Ние изобщо не виждаме Хегел, както според някои описания на неговата философия би трябвало да се очаква, да се занимава в своя младежки период с някакъв сух, логически схематизъм и чиито категории да подреждат по един механичен начин външно обхванатото богатство на универсума, а виждаме един човек, който се грижи с известна равномерност за всичко, когото обаче вълнува особено историята, като дело на духа, и религията, като най-универсалната форма на представата, която исторически явяващият се дух си създава за своята същност.“

 

Карл Розенкранц

Хегел за Шелинг

„Заслугата на Шелинг не е в това, че приложи мисълта към схващането на природата, а в това, че промени категориите на мисленето на природата; той приложи към природата форми на понятието, на разума, например в магнетизма – формата на умозаключението. Той не само посочи тези форми, но и се опита да конструира природата, да я развие от принципа.“

 

„Шелинг подхожда към Аза като основа на трансценденталната философия, точно така, както Фихте.“

 

„Философията на Шелинг започва от непосредственото знание, от интелектуалното съзерцание; …нейно съдържание вече не е неопределеното, същността на същностите, а абсолютното като конкретно.“

 

„Тук, у Шелинг, се появи отново спекулативната форма и по такъв начин философията стана отново нещо своеобразно; принципът на философията, мисленето, мисленето само по себе си, разумното мислене получи формата на мислене. Така във философията на Шелинг съдържанието, истината стана отново главното, докато във философията на Кант, напротив, интерес представляваше предимно изискването да се изследва знанието, познанието, субективното познание…“

 

„Най-висшата обективност, до която достига Азът, субектът, най-висшето тъждество на обективното и субективното е това, което Шелинг нарича въображение; а обектът, интелектуалното съзерцание на това въображение е изкуството. Така изкуството се схваща като най-вътрешното и най-висшето, което създава в едно нещо интелектуалното и реалното, а философстването се представя като гениалността на изкуството.“

 

„Най-напред Шелинг отново извика към живот спинозистката субстанция, простата абсолютна същност и отново придаде на трансценденталния идеализъм значението на абсолютния идеализъм, но така, че тази същност непосредствено в самата себе си е абсолютна форма, или абсолютно познание, една самосъзнателна същност, тъй както у Спиноза тя имаше формата на нещо предметно или мислено.

 

Спекулативната философия са състои в това твърдение, то не е само за себе си, а е нейна чиста организация; познанието стои в абсолютното. Това единство на същността и на формата е абсолютното, или ако разглеждаме същността като общо, а формата като особено, това е абсолютното единство на общото и особеното, или на битието и познанието.“

 

„Шелинг изглежда има това общо с Платон, както и с неоплатониците, че определя знанието като вътрешно съзерцание на вечните идеи, в което познанието е неопосредствано и е непосредствено в абсолютното.“

 

„Шелинг е основателят на новата натурфилософия… Шелинг се опита на мястото на обикновената метафизика на природата да схване понятието за природа. Шелинг нарича природата мъртъв, вкостенял интелект, така че тя не е нищо друго, освен външният начин на съществуване на системата на мисловните форми, както духът е съществуването на същата тази система във формата на съзнание. Една от заслугите на Шелинг е тази, че въведе в природата понятието и формата на понятие; че постави понятието на мястото на обикновената метафизика на разсъдъка.“

 

„Втората велика заслуга на Шелинг е това, че в натурфилософията показа формите на духа в природата; за него електричеството, магнетизмът са само външните форми на идеята, на понятието.

 

Главното във философията на Шелинг е това, че в нея става въпрос за едно съдържание, за истинното, и последното е схванато като конкретно. Философията на Шелинг има дълбоко спекулативно съдържание, което като такова е онова съдържание, от което се интересувахме в цялата история на философията. Мисленето е свободно само за себе си, но то не е абстрактно, а е конкретно в себе си: то схваща себе си вътре в себе си като свят, но не като интелектуален, а като интелектуално-действителен свят. Интелектуалният свят е истината на природата, природата сама по себе си. Шелинг схвана това конкретно съдържание.“

 

Хегел, История на философията, т. 3. Изд. „Наука и изкуство“, С., 1982, с. 577–603

Книгата „Хегел и херметичната традиция“

Представям ви книгата Хегел и херметичната традиция – една изключителна монография на проф. д-р Глен Александър Маги, професор по философия и ръководител на катедрата по философия в Long Island University, Ню Йорк, задълбочен изследовател на Хегел и немската философия.

Книгата е интересна с това, че защитава тезата, че Хегел е херметичен мислител, свързан с херметическата традиция и с мислители като Якоб Бьоме, Джордано Бруно, Парацелз, Агрипа, Екхарт и др. Разглежда се проникновено връзката на хегеловата философия с херметическата езотерична философия. 

 

Тази книга представя Хегел като езотеричен мислител и го обявява за метафизик, и че той може да бъде разбран истински само като такъв. 

 

Авторът пише:

 

„Хегел се интересува активно от херметизма, той е повлиян от неговите представители още от своето детство и е свързан с херметичните движения и мислители през целия си живот… Аз твърдя, че ние трябва да разберем Хегел като херметичен мислител, ако искаме да го разберем изобщо…

 

Библиотеката на Хегел е включвала херметични съчинения от Агрипа, Бьоме, Бруно, Парацелз и др. Той е четял за месмеризма, психическите феномени, пророчествата и магьосничеството. Той се свързва с известни окултисти като Франц Баадер.“

 

Рисунката на корицата на книгата е от самия Хегел и изобразява астрологични и алхимични символи. В книгата се изследва детайлно. 

 

Първото издание на книгата е от 2001, а второто – от 2008 г., 304 страници.

 

 

Хегел за духа

„Духът не е нещо спокойно, напротив, той е по-скоро абсолютно неспокойното, чистата дейност, отричането или идеалността на всички неподвижни определения на разсъдъка; – той не е абстрактно прост, а в своята простота е същевременно различаване на себе си от самия себе си; – не е същност, която е окончателно готова вече преди своето проявяване, която остава скрита в самата себе си зад планината от явления, а е истински действителен само чрез определените форми на своето необходимо себеразкриване…“ (§ 378, с. 10).

 

„Ние познаваме духа в неговата истина, само когато го разглеждаме в описания процес на самоосъществяване; (защото истина означава именно съответствието на понятието с неговата действителност)“ (§ 379, с. 13).

„Цялото развитие на духа не е нищо друго освен неговото ставане на самия себе си в своята истина“ (§ 379, с. 13–14).

„Всички дейности на духа не са нищо друго освен различни начини на свеждане на външното до вътрешността, която е самият дух, и само чрез това свеждане, чрез това идеализиране или асимилация, той става дух и е дух. – Ако разгледаме духа малко по-отблизо, ще намерим като негово първо и най-просто определение това, че той е Аз. Аз е нещо напълно просто, общо. Когато казваме „Аз“, несъмнено ние си мислим за нещо единично; но тъй като всеки е Аз, с това ние казваме само нещо съвсем общо.“

 

„Въпреки своята простота духът е по-скоро нещо различено в себе си; защото Азът се противопоставя на самия себе си, прави себе си свой предмет и се връща от тази, наистина само абстрактна, още не конкретна разлика, обратно към единството със себе си. Това битие на Аза при самия себе си в неговото различаване е безкрайността на неговата идеалност“ (§ 381, с. 20, 21).

„Субективното съзнание на абсолютния дух е всъщност в самото себе си процес“ (§ 555, с. 382).

„Истината е предмет на философията“ (§ 571, с. 393).

 

Хегел, Енциклопедия на философските науки, т. 3. Изд. „ЛИК“, С., 1998

 

* * *

 

„Тъкмо мисленето съставлява най-вътрешната съществена природа на духа.“

 

„Понятието е общото, което се запазва в своите обособявания, минава отвъд себе си и своето друго, и по такъв начин е силата и дейността, насочена също така към това да снеме отново отчуждаването, до което се придвижва понятието“ (с. 42).

 

„Най-висшето съдържание, което субективното е способно да обхване в себе си, може да се нарече накратко свобода. Свободата е най-висшето определение на духа“ (с. 154).

 

Хегел, Естетика, т. 1. Изд. на БКП, С., 1967

 

* * *

 

„Световната история е израз на божествения, абсолютен процес на духа в неговите висши образи, тя е израз на онзи ред от етапи, благодарение на който той осъществява своята истина, стига до самосъзнаване. Тези етапи намират своя израз в световноисторическите духове, в определеността на техния нравствен живот, на тяхната конституция, тяхното изкуство, религия и наука. Реализацията на тези етапи е безкраен стремеж на световния дух“ (с. 76).

 

Хегел, Философия на историята, т. I. Изд. „Евразия“, 1995

 

* * *

 

„Световният дух е духът на света, както се експлицира в човешкото съзнание; хората се отнасят към него като единични към цялото, което е тяхна субстанция. И този световен дух съответства на божествения дух, който е абсолютния дух. Доколкото бог е всеприсъстващ, той е у всеки човек, проявява се в съзнанието на всеки един; и това е световния дух“ (с. 73).

 

„Духът, който има за своя арена, собственост и сфера на своето съществуване световната история, не е нещо такова, което се лута във външната игра на случайностите, а по-скоро в себе си той е абсолютно определящото; неговото своеобразно определение е безусловно твърдо по отношение на случайностите, които той използва и овладява за своя употреба” (с. 160).

 

„Духът се състои в това да схване общото, онова, което е съществено. Всеобщността, схваната така, както е в действителност, е субстанцията, същността, истински биващото“ (с. 187).

 

Хегел, Разумът в историята. Изд. „ЛИК“, С., 1996

 

* * *

 

„Господа! Намираме се в една важна епоха, в един кипеж, в който духът направи скок напред, надхвърли предишната си конкретна форма и придоби нова. Цялата маса от идеи и концепции, които бяха актуални досега, самите връзки на света, са разтворени и срутени в себе си, като едно видение насън.

 

Наближава една нова проява на духа и философията трябва да бъде първата, която да приветства неговото появяване и да го разпознае, докато другите, съпротивлявайки се безсилно, се прилепват към миналото, а мнозинството несъзнателно представлява материята, в която то се изявява. Но философията, като разпознава това, което е вечно, трябва да му отдаде почит.“

 

Хегел, Лекции в Йена, 1806

 

* * *

„Самият дух е това, което се издига над природата и природната определеност, както и над заплетеността с един външен предмет, т.е. над материалното изобщо; понятието дух се състои именно в това.“

„Духът е чисто и просто общата, напълно свободна от противоположности увереност в самия себе си. Ето защо той притежава упованието, че ще намери самия себе си в света, че той трябва да е дружелюбен към него, че – както Адам казва на Ева, че тя е плът от плътта му – така той ще може да търси в света разум от своя собствен разум. Разумът се получи за нас като единството на субективното и обективното, на съществуващото само за себе си понятие и реалността. Ето защо щом духът е абсолютна увереност в самия себе си, знание на разума, той е знание за единството на субективното и обективното – знаниe, че негов обект е понятието и че понятието е обективно.

По този начин свободният дух се оказва единството на разгледаните в първата и втората главна част на учението за субективния дух две общи степени на развитие, а именно на душата, на тази проста духовна субстанция или на непосредствения дух, и на съзнанието или на проявяващия се дух, на себеразделянето на тази субстанция. Защото общото между определенията на свободния дух и душевните определения е субективното, а общото между тях и определенията на съзнанието, напротив, е обективното. Принципът на свободния дух е да поставя биващото на съзнанието като нещо душевно и, обратно, да прави душевното нещо обективно.“

Хегел, Енциклопедия на философските науки, т. 3. Изд. „ЛИК“, С., 1998, § 440 бел., с. 249, 250

Подбрал: д-р Деян Пенчев