Френологичен и физиогномичен анализ на Хегел

Хегел като цяло е скептичен към френологията и физиогномиката, науките за познаване характера на човека по главата и лицето, които са били модерни по негово време, но е съгласен, че външният вид може да експлицира вътрешното съдържание на душата. В „Енциклопедия на философските науки“, том 3, § 411, например пише, че: 

„Духовният израз принадлежи предимно на лицето, тъй като главата е истинското място на духовното.“

Тук ще представим едно кратко изследване на един възможен френологичен и физиогномичен анализ на Хегел.

Формата на главата и челото на Хегел издават един духовен и интелектуален човек с изключителни заложби. Челото е голямо, високо, ясно и открито, което говори за идеализъм, творчество, вдъхновение, както и за честност, откровеност, неприкритост. 

Може да се каже, че челото изразява цялата глава при Хегел, сякаш тя се е оформила така, че да конструира и прояви челото, т.е. висшите човешки разсъдителни способности. В тези форми не виждаме нищо животинско, нито образът на лицето издава такива аналогии.   

Горната част на главата и върхът са отчетливо изразени, което отговаря на тяхното значение за високо морални и духовни качества, любов към Бога и добродетелите. Неслучайно Хегел от малък се интересува от религия, завършил е теология в Тюбинген и е можело да стане пастор, но избира философията. Последното му голямо съчинение е Философия на религията.

Цялата постройка на главата и челото издават човек, който е обичал да структурира и систематизира външния и вътрешния си свят, подреден, хармоничен, балансиран човек, който не е оставял нищо на произвола и хаоса на случайността. И действително, точно такъв е бил Хегел, което се отразява и в цялата му философска система.

Очите, също като челото, са ясно изразени, открити, искрени и особено като по-млад изразяват романтико-идеалистичния патос на епохата. Те са леко изпъкнали, отворени, синкаво-сиви, както ни ги е предал Шлезингер. Погледът е силен, съзнателен, разумен, идеалистичен, благороден, сякаш дори зареян в някаква философска далечина, вглъбен и проникващ. На някои портрети е дори блестящ, пълен с жизненост, впечатлителност и жив ум.  

Веждите са тънки, деликатни, фини, показващи проникновената мисъл на Хегел, лишена от всякаква ниска чувственост и страстност.

Надвеждните дъги сочат към будна мисъл, обхващаща земното познание, способна да разбира природните науки и умееща да анализира и синтезира фактите и феномените. Това е отразено в натурфилософското му съчинение Философия на природата.

Освен челото и очите, носът е друга главна особеност в лицето на Хегел. Внушителният, дълъг и ясно открояващ се нос в образа му изразява неговите също така внушителни, обширни и задълбочени познания във всяка една област на човешкото познание. Носът му е с изразена костна, твърда структура, което дава да се разбере, че той е търсел основата, фундаментът на нещата, субстанцията, върху която да стъпи всичко съществуващо.

Косата на всички портрети е оставена леко небрежна, падаща в дадена посока, като на места е дори разбъркана. Очевидно Хегел не е имал буйна коса по рождение, а такава, която следва и ляга върху главата. Това допълва образа на интелектуалеца.

В късните години романтичният идеализъм на младостта сякаш вече се е превърнал в леко скептичния реализъм на 60-годишния берлински ректор и професор. Възрастта е оказала влияние и лицето е по-подпухнало, виждат се отоци под очите, цялостният израз е по-изморен и болнав. Това ще доведе до ненавременната му смърт от болест на стомаха през 1831 г., когато е на 61 години.

В заключение може да кажем, че както цялата постройка на главата на Хегел започва от високия връх на черепа, слиза надолу по просторното чело към дългия, прав нос и силната брадичка, така и самата философия на Хегел започва от Абсолютния Дух и слиза надолу, по един платоничен модел, разгръщайки еманациите и творенията във феномените на наличното проявено битие. Това виждаме изразено в неговия гениален, основополагащ труд Феноменология на духа, който обаче протича по обратния ред – започва от сетивната увереност на съзнанието, достига до самосъзнанието и разума и се издига до Абсолютния Дух.

Д-р Деян Пенчев

Хегел за любовта

„Любовта е едно различаване на двама, конто все пак не се различават безусловно един за друг. Чувството и съзнанието за това тъждество е любовта, да бъда това вън от мене: Аз имам моето самосъзнание не в мене, а в другия, но този друг, само в когото намирам удовлетворение, моя мир с мене – а аз съм, само когато имам мир вътре в себе си; ако нямам този мир, аз съм противоречието, което тръгва в две противоположни посоки – този друг, тъй като той също така е вън от мен, има своето самосъзнание само в мене и двамата сме само това съзнание за своето битие вън един от друг и за своето тъждество, този наглед, това чувство, това знание за единството – това е любовта.”

Хегел, Лекции по философия на религията.  Изд. „Изток-Запад“, С., 2020, с. 592-593.

* * *

„Любовта предполага разграничаване между двама души, но все пак те всъщност не се различават един от друг. Любовта, това усещане да бъдеш извън себе си, е чувството и съзнанието за това единство между вас. Моето самосъзнание не е в мен самия, а в другия; но този друг, в когото намирам удовлетворение, и в когото съм в мир със себе си, и съществувам само доколкото съм в този мир, защото ако нямах този вътрешен мир, щях да бъда противоречието, което разпада на части този друг, само защото е извън мен, има своето самосъзнание само в мен. Така двамата са представени от това осъзнаване, че са едновременно извън себе си, но и в своето единство с другия, и това възприятие, това чувство, това знание за единството – това е любовта.“

Превод от английски: д-р Деян Пенчев

Хегел като млад

Няколко прародителя на Хегел от 17-ти век са били пастори.

Хегел на 3-годишна възраст постъпва в училище. До 5 г. знаел да чете и да пише. На 5 г. е записан в латинско училище. На 6 г. постъпва в Щутгартската гимназия. От 10-тата до 18-тата си година е бил първи по успех в своя клас в гимназията. Майка му го образова от най-ранна възраст, а баща му го записва при редица частни учители. Така още от 10-годишна възраст изучава при частен учител геометрия и астрономия, а също и геодезия, за която излизали извън града. Изучавал е още с голям интерес ботаника и физика.

На 8 г. неговият учител му подарява произведения на Шекспир.

На 8 г. превежда „Антигона“ на Софокъл от старогръцки. Получава я като задача от домашния си учител – в немерена реч. По-късно я превежда в мерена реч.

Наизустява огромни пасажи от Омир и Еврипид. Прави преразкази на „Федър“ от Платон и на „Метафизика“ на Аристотел.

В гимназията чете Тит Ливий, Цицерон, Епиктет, Сенека, от латински език. Чете френските класици Корней, Расин, по-късно Русо.

От 5 клас учи староеврейски. Превежда части от „Петокнижието“.

По-късно изучава съвременната немска култура. Чете Гьоте, Шилер, Лесинг, Клопщок, от философите – Менделсон, Гарве и Волф, чиято „Логика“ е била задължителна по онова време.

Занимавал се е много с класическите автори и с история. По-късно чете научна, правна, политическа и икономическа литература, като е повлиян особено от Адам Смит.

Хегел имал пиетет към древността много повече от своите съвременници.

Хегел странял от своите съученици и състуденти. Не обичал да ходи по кръчми и си лягал рано.

Принципът на троичността при Хегел

Основен принцип във философията на Хегел е троичността, разделянето на три части.

 

Този принцип е природен принцип, вселенски принцип, структуроопределящ и формообразуващ за битието. От древността е използван от всички големи мислители и школи, преди и след Хегел, още от Древна Индия, Древен Египет и пр., но при него сякаш е еталон, запазена марка, среща се в цялата му философия, във всичките му съчинения, пронизал е цялото му същество и съзнанието му систематизира, категоризира и подрежда елементите на битието, без обаче да остава в него като формален, схематичен принцип, както би казал той и както критикува схематизма на Кант, а минава отвъд него, пронизан от духа на висшата диалектика, на живата диалектика на вътрешния живот, както пише във Феноменологията. 

 

За троичността може да се напише цял трактат, а за троичността при Хегел – още един...

 

* * * 

 

„Троичността, тази древна форма на питагорейците, на неоплатониците и на християнската религия.“

 

Хегел, История на философията, т. 3. Изд. „Наука и изкуство“, С., 1982, с. 504

Хегел за Имануел Кант

Хегел отделя над 50 страници на Имануел Кант в своята История на философията, за да разяснява и обяснява неговите идеи, като привежда много цитати и пасажи от книгите му, както го прави и на други места. Хегел е на 33 години, когато умира Кант. 

Какво мъжество на духа, каква исполинска сила на гения се изисква, за да се изправиш срещу философията на Кант, че дори и на Фихте, и да я разтълкуваш по правилен начин, да посочиш недостатъците й и да ги поправиш в собствената си философска система! Какъв величествен грозд от гениални души в онези години! Кой ли би могъл по-добре да разбере философията на Кант от самия Хегел!... 

 

* * * 

 

„Задачата на философията се определя в това да направи предмет самото единство на мисленето и битието, което единство е основната й идея, и да го разбере, т.е. да схване сърцевината на необходимостта, понятието. Философията на Кант изтъква преди всичко формалната страна на задачата, но има за резултат само абстрактната абсолютност на разума в самосъзнанието и имаше за последица, от една страна, една повърхностност и бледност, която остава в критичното и отрицателното, и за да достигне нещо положително, се придържа към фактите на съзнанието и неговите предчувствия, която се отказва от мисълта и се връща към чувството…“ 

 

„У Кант категориите не струват нищо, познанието е познание само за явлението, а не за онова, което е; и това е така, защото категориите са само субективни, а не защото са ограничени, крайни – обаче главното е винаги, че те са субективни.“

 

„Философията на Кант отвежда същността обратно в самосъзнанието, но не може да придаде реалност на тази същност на самосъзнанието или на това чисто самосъзнание, не може да посочи битието в самото това самосъзнание; тя схваща простото мислене като имащо разликата в самото себе си, но още не схваща, че всяка реалност се състои тъкмо в това различаване, не умее да овладее единичността на самосъзнанието, описва разума много добре, обаче върши това по един безсмислен, емпиричен начин, който отново я лишава от самата й истина.“

 

„Кантовият принцип на разума, разбира се, е формален и неговите приемници, изхождайки от разума, не можеха да отидат по-нататък.“

 

„Без да говорим за варварската му терминология, Кант остава затворен в пределите на психологическия възглед и на емпиричния маниер. Поради това Кант нарича своята философия трансцендентална философия (тези изрази са варварски)…“

 

„На философията на Кант съвсем не й хрумва да запита как идва душата до това да има тъкмо тези форми, каква е природата на времето и на пространството. На Кантовата философия дори не й идва на ум да запита за това.“

 

„Кант рови из чувала на душата, за да види какви способности се намират в него; случайно там се намира и разум, но също тъй би могъл и да не се намира – както е случаен магнетизмът у физиците, за които е безразлично дали той съществува, или не.“

 

„Велики са думите, че разумът поражда идеи; но у Кант това е абстракция.“

 

„Кант остава в пределите на тази представа за реалност и за битие, според която реалността се състои в сетивно съществуване; Кант не излиза вън от тази представа.“

 

„Кант чисто и просто схваща самосъзнанието дори само като сетивно.“

 

„Философията на Кант завършва с дуализъм, с отношение, което е изцяло едно съществено „трябва“, завършва с неразрешено противоречие.“

 

„Това е завършена философия на разсъдъка, която се отказва от разума; тя си спечели толкова много приятели, поради отрицателното в нея, поради това, че тя позволява веднага да се освободим от тази стара метафизика. Вече отбелязахме съвсем примитивно емпиричния и варварски пошлия й начин на представяне и пълната ненаучност на формата й.“

 

„Кантовият извод за явлението беше само празна мисъл.“

 

„Определенията на чистото знание, категориите, Кант взима емпирично от логиката – това е съвсем нефилософски, неправомерен подход.“

 

„Какво безутешно време за истината, в която е изчезнала всяка метафизика и философия, в която се признава само такава философия, която не е никаква философия!“

 

Хегел, История на философията, т. 3. Изд. „Наука и изкуство“, С., 1982, главата за Кант

 

* * * 

 

„Свободният дух трябва да бъде познат като знаещата себе си истина.

 

Когато хората твърдят, че не можем да познаем истината, това е възможното най-голямо хулителство. При това тези, които твърдят това, не знаят какво говорят. Ако знаеха, те биха заслужавали да им се отнеме истината. Модерното отчаяние в познаваемостта на истината е чуждо на всяка спекулативна философия, както и на всяка истинска религиозност.“

 

Хегел, Енциклопедия на философските науки, т. 3. Изд. „ЛИК“, С., 1998, § 440 бел., с. 251

Хегел като учител

„Преди всичко Хегел често привличаше естествени науки, история, изкуство и литературата на древните в своите изложения, за да пояснява с тяхна помощ също така философски тези: след това диктуваше само кратки изречения и позволяваше техният смисъл да се разисква свободно в диалог между самите слушатели. Всеки можеше да вземе думата и да се опита да изтъкне едно мнение срещу друго, а самият ректор [Хегел] се намесваше само от време на време поучително, за да ръководи обсъждането. По такъв начин на учениците се съобщаваха всевъзможни знания, поощряваше се стремежът към вникване в същински научното, и особено се формираше остроумието.

 

Но онова, което въздействаше още по-благотворно, и отличаваше във висша степен учебното заведение, беше начинът, по който се държеше с учениците. Като се почне от долния гимназиален клас, където трябваше да се минат още четири класа до университета, той се обръщаше към всеки ученик с „господин“, и според това отмерваше и своя упрек или смъмряне. Такова почтително отношение на един човек, чиято репутация растеше всеки ден, към млади хора, събуждаше в тях необикновено високо самочувствие…“

 

Изт. Фридхелм Николин, От Щутгарт до Берлин. Етапи от живота на Хегел. Издателско ателие Аб, С., 2018, с. 70

 

Спомен за това как Хегел е преподавал на ученици в гимназията в Нюрнберг през учебната 1808/1809 г. Той е бил и директор [ректор] на същата гимназия.

 

Гимназията в Нюрнберг (вдясно), чийто ректор и учител е бил Хегел. Вляво е бенедиктинското абатство Сен Жил. Гравюра от Й. А. Делсенбах, източник от посочената книга по-горе.

 

 

Хегел за душата

„Душата не е само нематериална за себе си, а е общата нематериалност на природата, неин прост идеален живот. Тя е субстанцията, а по такъв начин абсолютната основа на всяко обособяване и разпадане на духа във вид на единичности, така че той има в нея целия материал на своето определение и тя остава всепроникващата, тъждествената идеалност на това определение. Но в това още абстрактно определение тя е само сънното състояние на духа; – пасивният νους на Аристотел, който във възможност е всичко.“ 

„Душата е всепроникващото, това, което не съществува само в един особен индивид; защото, както вече казахме по-рано, тя трябва да се схваща като истината, като идеалността на всичко материално, като съвсем общото, в което всички разлики се явяват само като идеални и което не противостои едностранчиво на другото, а обхваща другото, доминира над него. Но същевременно душата е индивидуална, особено определена душа, ето защо тя има в себе си многообразни определения или обособявания; те се проявяват например като влечения и наклонности. Макар и различни едно от друго, все пак сами за себе си тези определения са само нещо общо. Те получават едно определено съдържание едва в мене като определен индивид.“

 

Хегел, Енциклопедия на философските науки, т. 3. Изд. „ЛИК“, С., 1998, § 389 и 406

 

* * * 

 

Душата е:

 

– нематериална;

– общата нематериалност на природата;

– субстанция;

– духът има в нея целия материал на своето определение;

– сънното състояние на духа;

– всепроникващото;

– трябва да се схваща като истината, като идеалността на всичко материално;

– също е и индивидуална;

– има в себе си многообразни определения или обособявания;

– има в себе си влечения и наклонности; и др.

Хегел и жена му

Хегел се запознава със своята съпруга, Мари фон Тухер (1791–1855), когато е на около 40-годишна възраст и се жени за нея, когато е на 41 години, през 1811 г. Тя е с 20 години по-млада от него. От нея той има двама сина и една рано починала дъщеря:

 

– дъщеричка, починала на няколко седмици, родена през 1812 г.;

 

– Карл фон Хегел (1813–1901), един от най-големите немски историци през 19-ти век;

 

– Имануел Хегел (1814–1891), адвокат.

 

Тя приютява в семейството им и първия син на Хегел, от неговата хазяйка в Йена, Лудвиг (1807–1831). 

 

Хегел има много хубав брак със своята съпруга, която обича много силно, и тя него също. В едно писмо той пише: 

 

„Наслаждавам се с моята скъпа Мари на едно спокойно, все по-задълбочено щастие.“

 

А в друго писмо до нея, пише:

 

„Бракът по същество е религиозна връзка. За да бъде пълна, любовта изисква един по-висок момент от този, в който е вътре и само за себе си.“

 

Той пише и едно любовно стихотворение за нея, в годината, когато се женят:

 

* * * 

 

Сърцето „моя си“ ти прошептява.

И твоят лик

от споделена обич засиява.

О, радостен, о, сладък миг!

Обичам те! – И във гръдта ми млада

тревога днес не тлей.

Очакваната дълги дни наслада

дойде при мен – и нежно ме люлей.

О, колко бедни за възторга са словата!

Как пърхат във гръдта,

безсилни да се стрелнат в небесата

със поривите на страстта.

На тебе, славейо, завиждах отначало,

но виждам аз сега

природата слова печални е създала

да изразим тревога и тъга.

Не е слова за любовта ни сътворила.

Но нищо от това –

тя дар на влюбените е дарила,

по-ценен от безброй слова.

С целувката от словото по-вещо

ти знак за обич ще дадеш.

Целувай силно със сърце горещо,

душата да съзреш!

 

Източник Хенрих Волков, Хегел и Гьоте. Изд. "Партиздат", С., 1974, с. 72

Хегел за децата

„Единството на брака, което като субстанциално е само сърдечно отношение и настройка, като съществуващо обаче е обособено в двата субекта, става в децата единство на самото биващо за себе си съществуване и предмет, което те обичат като своята любов, като свое субстанциално налично битие. Според природната страна предпоставката за непосредствено налични лица – родителите, тук става резултат и това развитие протича като безкраен прогрес на раждащи се и предпоставящи се едно от друго…

Отношението на любов между мъжа и жената още не е обективно; защото, макар чувството и да е субстанциалното единство, то още няма предметност. Такава предметност родителите постигат едва в своите деца, в които те виждат цялото на своята връзка. Майката обича в детето съпруга, а той обича в него съпругата си; в детето и двамата имат пред себе си своята любов. Докато в имуществото единството се съдържа само в някаква външна вещ, при децата това единство е в нещо духовно, в което родителите са обичани и което те обичат.“

 

„Като дете човекът трябва да намира любов и доверие при родителите си и разумното трябва да се яви в него като неговата най-интимна субективност. В първите години е важно преди всичко майчиното възпитание, тъй като нравствеността трябва да бъде вкоренена като чувство в детето...“

 

Хегел, Философия на правото, Изд. ГАЛ-ИКО, С., 2001, § 173 и 175

 

* * * 

 

Хегел има общо четири деца, трима сина и една рано починала дъщеря:

 

– Лудвиг Фишер (1807–1831), незаконно роден син на Хегел от неговата хазяйка, докато пише "Феноменология на духа" в Йена, той й предлага брак, но тя вероятно му отказва;

 

– дъщеричка, която починала на няколко седмици през 1812 г., от съпругата му;

 

– Карл фон Хегел (1813–1901), един от най-големите немски историци през 19-ти век;

 

– Имануел Хегел (1814–1891), адвокат.

 

Хегел и войниците в Йена

На 14 октомври 1806 г. Хегел е в град Йена, когато малко преди това там е влязъл Наполеон с войските си. 

Хегел пише последните страници от „Феноменология на духа“ в една стара кула, която преди това е служила за крепост, когато в този момент в нея нахлуват войници. Те започват да разхвърлят вещите и книгите му, и когато се насочват към него, той забелязал, че един от тях носи на гърдите си кръста на Ордена на Почетния легион, създаден от самия Наполеон за особени заслуги. Хегел казал на войниците, че който носи този кръст, не би сторил никакво зло на един скромен учен, който не е опасен, и след като чули това войниците си тръгнали, без да му навредят. 

 

Хегел взима ръкописите си и бяга в къщата на един свой познат... 

 

По това време е на 36 години.

 

Източник: Янко Янев, Хегел

Карл Розенкранц – Първоначалната система на Хегел (книга)

Имаме удоволствието да Ви представим книгата Първоначалната система на Хегел, 1798–1806 от философа, ученик и биограф на Хегел, Карл Розенкранц (1805–1879). Той е един от най-преданите ученици на Хегел и автор на неговата най-известна биография.

Това е едно изключително, много интересно въведение във философията на Хегел, което обхваща периода до Феноменология на духа (1807). В него Розенкранц описва подробно отделните фази от първоначалната философска система на Хегел и цитира богато отделни фрагменти от неговите ранни текстове и ръкописи. 

 

В книгата е включен и ценният конспект на една лекция на Хегел по логика и метафизика от Игнац Трокслер. 

 

Това е новата книга от поредицата Хегел и неговата школа, посветена на абсолютния идеализъм и хегелознанието у нас, под съставителството и в превод от немски език на Атанас Атанасов (преводач на Аристотел, Щайнер и др.) и под редакцията на д-р Деян Пенчев (изследовател на Соловьов, Щайнер, Хегел и др.). 

* * * 

 

„Няма по-неправилна и по-повърхностна представа за философията на Хегел от тази, която вижда в нея само критика или само логика, може би още с добавката, че логиката на Хегел наистина не е логика на здравия разсъдък, но на един причудлив, екзалтиран неоплатонизъм, който дори претендира, че е спекулативна теология. Хегеловата система е по-скоро философия на духа в този смисъл, че единствено понятието за духа прави възможно и понятието за природа, и за идеята като такава…

 

Ние изобщо не виждаме Хегел, както според някои описания на неговата философия би трябвало да се очаква, да се занимава в своя младежки период с някакъв сух, логически схематизъм и чиито категории да подреждат по един механичен начин външно обхванатото богатство на универсума, а виждаме един човек, който се грижи с известна равномерност за всичко, когото обаче вълнува особено историята, като дело на духа, и религията, като най-универсалната форма на представата, която исторически явяващият се дух си създава за своята същност.“

 

Карл Розенкранц

Хегел за Шелинг

„Заслугата на Шелинг не е в това, че приложи мисълта към схващането на природата, а в това, че промени категориите на мисленето на природата; той приложи към природата форми на понятието, на разума, например в магнетизма – формата на умозаключението. Той не само посочи тези форми, но и се опита да конструира природата, да я развие от принципа.“

 

„Шелинг подхожда към Аза като основа на трансценденталната философия, точно така, както Фихте.“

 

„Философията на Шелинг започва от непосредственото знание, от интелектуалното съзерцание; …нейно съдържание вече не е неопределеното, същността на същностите, а абсолютното като конкретно.“

 

„Тук, у Шелинг, се появи отново спекулативната форма и по такъв начин философията стана отново нещо своеобразно; принципът на философията, мисленето, мисленето само по себе си, разумното мислене получи формата на мислене. Така във философията на Шелинг съдържанието, истината стана отново главното, докато във философията на Кант, напротив, интерес представляваше предимно изискването да се изследва знанието, познанието, субективното познание…“

 

„Най-висшата обективност, до която достига Азът, субектът, най-висшето тъждество на обективното и субективното е това, което Шелинг нарича въображение; а обектът, интелектуалното съзерцание на това въображение е изкуството. Така изкуството се схваща като най-вътрешното и най-висшето, което създава в едно нещо интелектуалното и реалното, а философстването се представя като гениалността на изкуството.“

 

„Най-напред Шелинг отново извика към живот спинозистката субстанция, простата абсолютна същност и отново придаде на трансценденталния идеализъм значението на абсолютния идеализъм, но така, че тази същност непосредствено в самата себе си е абсолютна форма, или абсолютно познание, една самосъзнателна същност, тъй както у Спиноза тя имаше формата на нещо предметно или мислено.

 

Спекулативната философия са състои в това твърдение, то не е само за себе си, а е нейна чиста организация; познанието стои в абсолютното. Това единство на същността и на формата е абсолютното, или ако разглеждаме същността като общо, а формата като особено, това е абсолютното единство на общото и особеното, или на битието и познанието.“

 

„Шелинг изглежда има това общо с Платон, както и с неоплатониците, че определя знанието като вътрешно съзерцание на вечните идеи, в което познанието е неопосредствано и е непосредствено в абсолютното.“

 

„Шелинг е основателят на новата натурфилософия… Шелинг се опита на мястото на обикновената метафизика на природата да схване понятието за природа. Шелинг нарича природата мъртъв, вкостенял интелект, така че тя не е нищо друго, освен външният начин на съществуване на системата на мисловните форми, както духът е съществуването на същата тази система във формата на съзнание. Една от заслугите на Шелинг е тази, че въведе в природата понятието и формата на понятие; че постави понятието на мястото на обикновената метафизика на разсъдъка.“

 

„Втората велика заслуга на Шелинг е това, че в натурфилософията показа формите на духа в природата; за него електричеството, магнетизмът са само външните форми на идеята, на понятието.

 

Главното във философията на Шелинг е това, че в нея става въпрос за едно съдържание, за истинното, и последното е схванато като конкретно. Философията на Шелинг има дълбоко спекулативно съдържание, което като такова е онова съдържание, от което се интересувахме в цялата история на философията. Мисленето е свободно само за себе си, но то не е абстрактно, а е конкретно в себе си: то схваща себе си вътре в себе си като свят, но не като интелектуален, а като интелектуално-действителен свят. Интелектуалният свят е истината на природата, природата сама по себе си. Шелинг схвана това конкретно съдържание.“

 

Хегел, История на философията, т. 3. Изд. „Наука и изкуство“, С., 1982, с. 577–603

Книгата „Хегел и херметичната традиция“

Представям ви книгата Хегел и херметичната традиция – една изключителна монография на проф. д-р Глен Александър Маги, професор по философия и ръководител на катедрата по философия в Long Island University, Ню Йорк, задълбочен изследовател на Хегел и немската философия.

Книгата е интересна с това, че защитава тезата, че Хегел е херметичен мислител, свързан с херметическата традиция и с мислители като Якоб Бьоме, Джордано Бруно, Парацелз, Агрипа, Екхарт и др. Разглежда се проникновено връзката на хегеловата философия с херметическата езотерична философия. 

 

Тази книга представя Хегел като езотеричен мислител и го обявява за метафизик, и че той може да бъде разбран истински само като такъв. 

 

Авторът пише:

 

„Хегел се интересува активно от херметизма, той е повлиян от неговите представители още от своето детство и е свързан с херметичните движения и мислители през целия си живот… Аз твърдя, че ние трябва да разберем Хегел като херметичен мислител, ако искаме да го разберем изобщо…

 

Библиотеката на Хегел е включвала херметични съчинения от Агрипа, Бьоме, Бруно, Парацелз и др. Той е четял за месмеризма, психическите феномени, пророчествата и магьосничеството. Той се свързва с известни окултисти като Франц Баадер.“

 

Рисунката на корицата на книгата е от самия Хегел и изобразява астрологични и алхимични символи. В книгата се изследва детайлно. 

 

Първото издание на книгата е от 2001, а второто – от 2008 г., 304 страници.

 

 

Хегел за духа

„Духът не е нещо спокойно, напротив, той е по-скоро абсолютно неспокойното, чистата дейност, отричането или идеалността на всички неподвижни определения на разсъдъка; – той не е абстрактно прост, а в своята простота е същевременно различаване на себе си от самия себе си; – не е същност, която е окончателно готова вече преди своето проявяване, която остава скрита в самата себе си зад планината от явления, а е истински действителен само чрез определените форми на своето необходимо себеразкриване…“ (§ 378, с. 10).

 

„Ние познаваме духа в неговата истина, само когато го разглеждаме в описания процес на самоосъществяване; (защото истина означава именно съответствието на понятието с неговата действителност)“ (§ 379, с. 13).

„Цялото развитие на духа не е нищо друго освен неговото ставане на самия себе си в своята истина“ (§ 379, с. 13–14).

„Всички дейности на духа не са нищо друго освен различни начини на свеждане на външното до вътрешността, която е самият дух, и само чрез това свеждане, чрез това идеализиране или асимилация, той става дух и е дух. – Ако разгледаме духа малко по-отблизо, ще намерим като негово първо и най-просто определение това, че той е Аз. Аз е нещо напълно просто, общо. Когато казваме „Аз“, несъмнено ние си мислим за нещо единично; но тъй като всеки е Аз, с това ние казваме само нещо съвсем общо.“

 

„Въпреки своята простота духът е по-скоро нещо различено в себе си; защото Азът се противопоставя на самия себе си, прави себе си свой предмет и се връща от тази, наистина само абстрактна, още не конкретна разлика, обратно към единството със себе си. Това битие на Аза при самия себе си в неговото различаване е безкрайността на неговата идеалност“ (§ 381, с. 20, 21).

„Субективното съзнание на абсолютния дух е всъщност в самото себе си процес“ (§ 555, с. 382).

„Истината е предмет на философията“ (§ 571, с. 393).

 

Хегел, Енциклопедия на философските науки, т. 3. Изд. „ЛИК“, С., 1998

 

* * *

 

„Тъкмо мисленето съставлява най-вътрешната съществена природа на духа.“

 

„Понятието е общото, което се запазва в своите обособявания, минава отвъд себе си и своето друго, и по такъв начин е силата и дейността, насочена също така към това да снеме отново отчуждаването, до което се придвижва понятието“ (с. 42).

 

„Най-висшето съдържание, което субективното е способно да обхване в себе си, може да се нарече накратко свобода. Свободата е най-висшето определение на духа“ (с. 154).

 

Хегел, Естетика, т. 1. Изд. на БКП, С., 1967

 

* * *

 

„Световната история е израз на божествения, абсолютен процес на духа в неговите висши образи, тя е израз на онзи ред от етапи, благодарение на който той осъществява своята истина, стига до самосъзнаване. Тези етапи намират своя израз в световноисторическите духове, в определеността на техния нравствен живот, на тяхната конституция, тяхното изкуство, религия и наука. Реализацията на тези етапи е безкраен стремеж на световния дух“ (с. 76).

 

Хегел, Философия на историята, т. I. Изд. „Евразия“, 1995

 

* * *

 

„Световният дух е духът на света, както се експлицира в човешкото съзнание; хората се отнасят към него като единични към цялото, което е тяхна субстанция. И този световен дух съответства на божествения дух, който е абсолютния дух. Доколкото бог е всеприсъстващ, той е у всеки човек, проявява се в съзнанието на всеки един; и това е световния дух“ (с. 73).

 

„Духът, който има за своя арена, собственост и сфера на своето съществуване световната история, не е нещо такова, което се лута във външната игра на случайностите, а по-скоро в себе си той е абсолютно определящото; неговото своеобразно определение е безусловно твърдо по отношение на случайностите, които той използва и овладява за своя употреба” (с. 160).

 

„Духът се състои в това да схване общото, онова, което е съществено. Всеобщността, схваната така, както е в действителност, е субстанцията, същността, истински биващото“ (с. 187).

 

Хегел, Разумът в историята. Изд. „ЛИК“, С., 1996

 

* * *

 

„Господа! Намираме се в една важна епоха, в един кипеж, в който духът направи скок напред, надхвърли предишната си конкретна форма и придоби нова. Цялата маса от идеи и концепции, които бяха актуални досега, самите връзки на света, са разтворени и срутени в себе си, като едно видение насън.

 

Наближава една нова проява на духа и философията трябва да бъде първата, която да приветства неговото появяване и да го разпознае, докато другите, съпротивлявайки се безсилно, се прилепват към миналото, а мнозинството несъзнателно представлява материята, в която то се изявява. Но философията, като разпознава това, което е вечно, трябва да му отдаде почит.“

 

Хегел, Лекции в Йена, 1806

 

* * *

„Самият дух е това, което се издига над природата и природната определеност, както и над заплетеността с един външен предмет, т.е. над материалното изобщо; понятието дух се състои именно в това.“

„Духът е чисто и просто общата, напълно свободна от противоположности увереност в самия себе си. Ето защо той притежава упованието, че ще намери самия себе си в света, че той трябва да е дружелюбен към него, че – както Адам казва на Ева, че тя е плът от плътта му – така той ще може да търси в света разум от своя собствен разум. Разумът се получи за нас като единството на субективното и обективното, на съществуващото само за себе си понятие и реалността. Ето защо щом духът е абсолютна увереност в самия себе си, знание на разума, той е знание за единството на субективното и обективното – знаниe, че негов обект е понятието и че понятието е обективно.

По този начин свободният дух се оказва единството на разгледаните в първата и втората главна част на учението за субективния дух две общи степени на развитие, а именно на душата, на тази проста духовна субстанция или на непосредствения дух, и на съзнанието или на проявяващия се дух, на себеразделянето на тази субстанция. Защото общото между определенията на свободния дух и душевните определения е субективното, а общото между тях и определенията на съзнанието, напротив, е обективното. Принципът на свободния дух е да поставя биващото на съзнанието като нещо душевно и, обратно, да прави душевното нещо обективно.“

Хегел, Енциклопедия на философските науки, т. 3. Изд. „ЛИК“, С., 1998, § 440 бел., с. 249, 250

Подбрал: д-р Деян Пенчев